Има ли и кое е общото между античната философия, православния дякон Игнатий – Васил Левски и Господ Иисус Христос?

• Целта на живота ни е да търсим Бога, да възстановим връзката с Него, за да ни има и през вечността
• Никой не може да обясни вселената, но всеки се опитва да го направи
• Според православното богословие, човекът е средоточие между материлната и духовна действителност на видимия и невидим свят, и мащабно изражение на микро и макро космоса, между безкрайно малкото и безкрайно голямото
• Истинското величие на човека не е в неговото безспорно родство с вселената, а в неговата причастност с Божествената пълнота, в скритата там тайна на ‘образа’ и ‘подобието’. Аз съм земя и за това съм привързан към земния живот, – пише свети Григорий Богослов – но аз също съм и Божествена частица и затова нося в сърцето си желание за бъдещ живот”

„Откритостта на вярата (fidei parrhesia) трябва да отговаря на смелостта на разума”[1]

Богословието превъзхожда останалите науки с това, че всички науки изучават сътворената действителност, а то изучава не творението, а Твореца. Има за обект на своето внимание Онзи, Който е причината за всичко съществуващо – Бог! Философията и теологията си приличат по много неща, но имат една много съществена разлика: философията се опитва да обясни вселената, да отговори на фундаменталните екзистенциални въпроси, като използва цялата мощ на човешкия ум; теологията обаче има претенцията, че дава отговорите на някои от тези въпроси, вече съобщени чрез библейското откровение от самия Създател. Една впечатляваща точка на пресичане между двете можем да открием в Евангелието според Йоан 1:1-5, 9-14,18 (Йоан 1:1 В началото бе Словото; и Словото беше у Бога; и Словото бе Бог. 14) И словото стана плът и пребиваваше между нас; и видяхме славата Му, слава като на Единородния от Отца, пълно с благодат и истина.

Никой не може да обясни Вселената (необятното пространство, време, живот, битие, небитие, безкрайно голямото и безкрайно малкото), освен Онзи, Който я е създал. Библията го нарича Бог Слово – Логоса. Йоан Екзарх в своя прекрасен коментар на сътворението казва: „Като виждам небето, украсено със звездите, със слънцето и месеца, земята – с треви и дървета, морето, изпълнено с всякакъв вид риби, с бисери и със златното руно на пините, и като стигнах до човека, като че от очудване си изгубих ума и не мога да разбера, (как в едно) толкова малко тяло (може да има) толкова голяма мисъл, която обхваща цялата земя и се издига над небесата.”[2] Никой не може да обясни вселената, но всеки се опитва да го направи. Интересно е как хора от различни епохи, с различни съдби и житейски опит, стигат до общи фундаментални истини. Това говори за общи фундаментални принципи, вложени в творението – не за хаос, а за целеустременост, за красота, хармония и подреденост.

Космосът[3] в античната философия и мястото на човека в него.

Приетият за основоположник на Елеатската философска школа Ксенофан считал, че Бог, това е цялото творение, което е жива действителност. Аристотел казва за него: „Той съзерцаваше цялата вселена и наричаше единството, което откриваше в нея Бог.” Питагорейците приели от Ксенофан понятието „космос” и също го употребявали. Считали, че той е жив организъм. Хераклит считал огъня като процес, от който започва и в който свършва всичко. За него огънят бил разумен и жив – божествено начало на вселената. Той нарича всемирния разум Логос – който задвижва и управлява всички неща. Сократ пренасочва вниманието от космоса към човека, който също е цяла вселена. Той учи, че не е необходимо да се съзерцава непременно вселената, за да се придобие познание за Бог. Много повече познание в тази посока може да се получи, когато погледът бъде насочен към човека като Божие създание. За него „Познай себе си”[4] е основен метод на познанието, а следи от Божеството се откриват в съзнанието, разума, душата на човека. Вникването в човека като в „микрокосмос” дава много информация за „макрокосмоса”. Според Платон съществува надсветовен разум. Според Аристотел всичко е приведено в движение от пръв двигател (или първопричина за всички неща), който поради тази именно причина сам е неподвижен и това е Бог. Той се явява и търсената последна действителност. А Платон и неоплатониците приемали, че за Бог само знаем че съществува, но не можем да знаем как и с какви качества. Последните му думи са: „Нека да съединим божественото в нас с божественото във вселената”.

„В античната философия съществувало знание за централното положение на човека, което тя изразявала с понятието „микрокосмос”. В частност в учението на стоиците превъзходството на човека над космоса се обяснява с това, че човек обхваща космоса и му придава смисъл, защото космосът – това е голям човек, а човекът – това е малък космос… „Няма нищо удивително в това, – говори свети Григорий Нисийски, – че човекът е образ и подобие на вселената, защото земята прехожда, небесата се менят и всичкото им съдържание е така ефемерно…”[5] Според православното богословие, човекът е средоточие между материлната и духовна действителност на видимия и невидим свят, и мащабно изражение на микро и макро космоса, между безкрайно малкото и безкрайно голямото. Той е създаден по божи образ (евр.celem) и подобие (евр. demut), като образът е даденост, а подобието е зададеност, цел, а още и отлика. Единствено човекът е носител на образа  и подобието  на Бога.

Времето като научно философско понятие.

Някога се е смятало, че времето и пространството съществуват независимо от материята и движението и са независими едно от друго. На пространството се е гледало като на „празно вместилище на всички неща”[6], а времето е приемано ту като спиралообразно и циклично, ту като линеарно, еднопосочно и необратимо. Според съвременните възгледи, особено след Айнщайн, времето и пространството не съществуват сами за себе си, а са взаимнообусловени. „Науката точно установи, че протичането на времето и протяжността на телата зависят от скоростта на движение на тези тела и че структурата или геометричните свойства на 4-мерния континиум (пространство – време) се изменят в зависимост от струпването на масите на веществото и поражданото от тях гравитационно поле.”[7] От богословска и философска гледна точка трансцедентността на Бога го поставя извън времево-пространствената зависимост, а чрез своята иманентност Той прониква в нея. Не можем да не подчертаем, че Създателят на времето е съществувал отпреди да има време – от вечността. Едно от неговите имена в църковнославянската библия[8], Сьiй, има и това значение – Вечносъществуващият, Който е бил и Който ще бъде. В Новия Завет Иисус се нарича Алфа и Омега, началото и края:

(Откр. 1:8) Аз съм Алфа и Омега, казва Господ Бог, Който е, и Който е бил, и Който иде, Всемогъщият. (Откр. 21:6) И рече ми: Сбъднаха се. Аз съм Алфа и Омега, началото и краят. На жадния ще дам даром от извора на водата на живота.(Откр. 22:13) Аз съм Алфа и Омега, първият и последният, началото и краят.

Изказването на Левски: „И не забравяйте – Времето е в нас и ние сме във времето, то нас обръща и ние него обръщаме”[9]има съвсем научно философско звучене. Той е забелязал и изразил едно подобно мащабно взаимно проникване на живота във времето и на времето в живота на отделната личност или на цели общества, цивилизации, народи; а от гледна точка на общата есхатология[10] и за цялото човечество. Това взаимно проникване и обусловеност е подобно на изразената по-горе идея на античните философи за материалния свят. Разбира се, изказването на Левски за времето не противоречи, а напротив, по-скоро допълва и подкрепя тази концепция. Добре е да подчертаем, че той е не само изразител на това становище, но и личен участник в него – повлиян от своето време и повлиял самото време. Когато осмислим задълбочено това, ще намерим по-добре координатите и на нашия живот. Времето ни повлиява – „то нас обръща”. То протича по различен начин за всеки човек, дори нещо повече, то сякаш протича по различен начин в различни моменти от живота на човека – моменти на радост, забавления и наслади, на скръб, страдание и болка. Има време на войни или катаклизми и природни бедствия, има време на мир и радост, и градивни действия.

Ние повлияваме на времето – „и ние него обръщаме”. Човешката дейност и поведение може да доведе до забавяне или ускоряване на протичащи процеси, както в индивидуален, така и в обществен план, може да допринесе за военни конфликти или за тяхното прекратяване, за попадане под чуждо влияние или за освобождаване от него и т. н. В подкрепа на това становище веднага можем да приведем три библейски примера в обществен и в индивидуален план:

1. Над Ниневия била надвиснала присъда за унищожението й, и пророк Йона бил заставен да я прогласи по улиците на града. Неговата проповед обаче предизвикала усърдно покаяние в жителите на града и присъдата била отменена (отложена с около 160 години).[11] Йона се оказал един от най-успешните проповедници на всички времена. Сам Иисус директно се сравнява с него. (Мат. 12:40) Защото, както Йона беше в корема на морското чудовище три дни и три нощи, така и Човешкият Син ще бъде в сърцето на земята три дни и три нощи. 41) Ниневийските мъже ще се явят на съда с това поколение и ще го съдят, защото те се покаяха чрез Ионовата проповед; а ето, тука има повече от Иона.
2. Цар Езекия се разболя тежко и трябваше да умре. Бог изпрати пророк Исаия (Иешаяху) да му съобщи това. Царят се разплака и се помоли горестно на Господ. И Бог откликна на неговата молба, като изпрати втори път Исаия, за да му съобщи радостната новина, че няма да умре и че Бог му е прибавил още 15 години живот.[12]
3. Иисус Христос е историческа личност, навлязла и дълбоко повлияла развитието на историческия процес в нашия свят. Неговото въплъщение променя не само времето и хода на историята (говорим за преди и след Христа, Стара и Нова ера, Ветх и Нов Завет), а най-вече човешките взаимоотношения, ценности и поведение. За неговите последователи вече не важи правилото „Око за око и зъб за зъб”, а новото правило „Обичайте неприятелите си, молете се за тези, които ви гонят и благославяейте тези, които ви опозоряват и кълнат”. Той не е писал книги, но за него не престават да пишат. Той не е имал царедворци, замъци, коне, не е водил войни, но неговите завоевания са ненадминати от никой завоевател, а неговото царство и поданици продължават да растат през всички векове. Днес Навуходоносор, Цезар и Наполеон нямат последователи, но тези на Христос не спират да се умножават и това не може да престане.

Каква е целта на човешкия живот? Вероятно всеки си е задавал този въпрос, но не всеки открива верния отговор. Според някои този въпрос е без отговор. Според други отговорът е толкова сложен, че никога няма да го научим или разберем напълно. Или, че отговорите са толкова много, колкото са и хората. Оказва се, че не е така. Този толкова труден на пръв поглед въпрос има неочаквано лесен и ясен за разбиране отговор, който се намира в Библията. Свети апостол Павел в прочутата си реч към атиняните, произнесена на Аеропага[13], казва: (Д.Ап. 17:24-29) Бог, Който е направил света и всичко що е в него, като е Господар на небето и на земята, не обитава в ръкотворени храмове, 25 нито Му са потребни служения от човешки ръце, като да би имал нужда от нещо, понеже сам Той дава на всички и живот и дишане и всичко; 26 направил е от една кръв всички човешки народи да живеят по цялото лице на земята, като им е определил предназначени времена и пределите на заселищата им; 27 за да търсят Бога, та дано биха Го поне напипали и намерили, ако и Той да не е далеч от всеки един от нас; 28 защото в Него живеем, движим се и съществуваме; както и някои от вашите поети са рекли: „Защото дори Негов род сме“. 29 И тъй, като сме Божий род, не бива да мислим, че Божеството е подобно на злато или на сребро, или на камък изработен с човешко изкуство и измишление. Целта на живота ни е да търсим Бога, да възстановим връзката с Него, за да ни има и през вечността. Да приемем Христос и да Го носим в сърцата си по примера на Игнатий Антиохийски, наречен Богоносец. Да се научим да Го познаваме и да се стремим да прилагаме святите Му правила и изисквания в живота си. Да бъдем Негови съработници в делото, на което са призовани всички, за да се сбъднат думите на Достоевски, които Лев Шестов особено силно подчертава: „Тук на земята, Всичко започва и нищо не свършва.”[14]

Бог в нас и ние в Него!

Иисус Христос в своята ходатайствена молитва, изречена в един от най-съдбоносните моменти от човешката история на спасението, когато му предстои да напусне този свят,(предстоят му страданията в Гетциманската градина[15] и разпятието на Голгота)[16] отново подчертава това взаимно проникване и същестуване на човека в Бога, и на Бог в човека: да бъдат всички едно; както Ти, Отче, си в Мене и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас, за да повярва светът, че Ти си Ме пратил. (Йоан17:21) “…Истинското величие на човека не е в неговото безспорно родство с вселената, а в неговата причастност с Божествената пълнота, в скритата там тайна на ‘образа’ и ‘подобието’. Аз съм земя и за това съм привързан към земния живот, – пише свети Григорий Богослов – но аз също съм и Божествена частица и затова нося в сърцето си желание за бъдещ живот”.[17] По какво се познават истинските божии последователи и как ще убедят хората от света, че са именно те. Горното изказване дава отговора – по единството. И първата църква е била наистина такава, поради което е и печелела много последователи. Ранните христяни са споделяли всичко по братски. Истинското съдържание на думата църква (гр. еклесия) е не сградата, а обществото от вярващи хора. Апостолът нарича вярващите „живи камъни”, които се „съграждат” в единно здание, в свят храм. Основата на този жив духовен дом е положена от Апостолите, като крайъгълният камък е самият Христос. (Мат. 18:20) Защото, гдето двама или трима са събрани в Мое име, там съм и Аз посред тях. (1Пет. 2:5) и вие, като живи камъни, се съграждате в духовен дом, за да станете свето свещенство, да принасяте духовни жертви, благоприятни на Бога чрез Исуса Христа. Логичното продължение на девиза: „Съединението прави силата” е „а разделението – слабостта”. Разделено царство не може да устои.

Можем да обобщим накрая, че и трите разгледани твърдения за Вселената, Времето и Бог не си противоречат, а взаимно се допълват и дават верните координати на картината на истинския живот: материя, време, пространство и Дух  – ние във вселената, във времето и в Бога, и те в нас. Едно взаимно проникване!

Милчо Найденски, теолог

[1]Папа Йоан Павел II, Енциклика Вяра и Разум Fides et ratio, стр. 67, За природата и отношението между вярата и разума. Георги Теологов Каприев, превод от латинския оригинал. Liberia Editrice Vaticana, 1998, Истина-Veritas, 1999

[2]Йоан Екзарх. Шестоднев. Второ прецизирано издание, Превод от старобългарски, встъпителна студия и коментар: проф. Николай Цв. Кочев. Издателство „Хейзъл”, София, 2000 г, с. 233

[3]Анаксимен пръв нарича света с думата ”космос” – хубав строй, подредба; прекрасно, хармонично устроено цяло.

[4] Надпис поставен на Делфийския храм

[5] Владимир Лосский / Боговидение; Москва 2003, Издателство АСТ(10) Образ и подобие,с.499

[6] Филосовски речник, София 1978 г.

[7] Пак там

[8]Библия на църковнославянском язьiке с параллельньiми местами, Российское библейско общество, Москва 2005, По благословению Святейшего Патриарха Московского и всея Русия Алексия II, Репринтное издание

[9] Предсмъртното писмо на Васил Левски завършва с тези думи, от което следва, че те са последното желано и подчертано послание от него към нас.

[10] Eсхатология – наука за последните времена и завършване на историческия процес.

[11]Виж книгата на пророк Йона.  Името Йона в превод означава „гълъб”. Гълъбът е бил и един от символите на богиня Ищар, която ниневийците почитали.

[12] Виж Исаия 38:1-9

[13] Деяния на Апостолите 17 глава от 16 до 34 стихове.

[14]Лев Шестов, НА ВЕЗНИТЕ ИОВ, Превод от руски доц. Недялка Виденова, Издателство „Захарий Стоянов”, Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, София, 2004

[15] Гетсимана – преса за маслини

[16] Голгота: (евр. Гулгулет aT’l.G“l.G“) – череп; черепно, лобно място, място за екзекуции и смърт. Древно юдейско предание разказва, че костите на Адам са били заровени точно на това място, от което то получило и името си – място на черепа на Адам.

[17] Владимир Лосский / Боговидение; Москва 2003, Издателство АСТ(10) Образ и подобие, с.499